Поляната с въжената люлка

Люлката беше в крайната западна част на парка...

Никол се разхождаше плавно в парка, докато не видя тази люлка. Тя беше нова в града и не познаваше никой. Тя беше от типа на "притеснителните". Щом стигна въжената люлка, реши да се полюлее. Задуха силен вятър. Косите й се движеха заедно с нея, наляво - надясно. Липсваха й старият дом, майка й, баща й, сестра й и дори приятелите които я нараниха. Имаше проблем - беше гладна. Трябваше да се нахрани, но наблизо нямаше човек. Тя загледа земята й въздиша. Нещата непотръгнаха съвсем добре, но се надяваше, че вбъдеще ще открие подходящата половинка и приятели.

С Марийс се качихме в колата.Знаех точно къде отивам,но забелязах недоумението и когато излязохме от града.Отклонихме се по един третокласен път и изведнъж спрях колата на края на пътеката сред нищото.
-Къде по-точно каза,че отиваме? - попита ме Марийс
-Не съм казал къде - излязох от колата и отворих вратата и - Но ще трябва да ми се довериш.Като за начало сложи това на очите си - подадох и една кърпичка и изчаках да я завърже за очите си.После хванах ръката и и тръгнахме по една пътека.Винаги я предопреждавах ако има нещо,в което да се спъне.След няколко метра излязохме на една хубава полянка с въжена люлка.
-Такаа..седни тук! - казах и и помогнах да седне на люлката - Вече можеш да махнеш превръзката!

Махнах превръзката и видях нещо невероятно.Това беше може би най-красивото място,което съм виждала.Възхищението ми се четеше във всяка черта на лицето.
-Уоу..Стефан,тук е неописуемо красиво!-казах изумена.Не можех да повярвам че толкова красиво място може да съществува.-Невероятно е!Често ли идваш тук?-попитах го и се заогледах наоколо,след което отново го погледнах в очите.

-Всъщност не,не обичам да се застоявам на едно и също място - отговорих и седнах на тревата до люлката.Откъснах едно стръкче и започнах да го сгъвам,обичах да се занимавам с нещо.
-Има и по-красиви места,просто трябва да ги видиш! - продължих и отново се усмихнах.

-Да знам,но това тук е вълшебно,особено ако си с любим човек.-отбелязах накрая!-Има ли много такива места тук?-попитах го аз и седнах до него.Наистина се надявах това,което казах да не се превърне в натрапчив разговор,но просто не се сещах какво друго да го питам.Мълчанието ставаш доста неловко,а и двамата не знаехме какво да кажем...
-Как се казва брат ти и сестра ти?-попутах го накрая.

-Разбира се,че има и то още много и по-красиви! - отговорих и тя седна до мен,а после ме попита да как се казват брат ми и сестра ми.
-Изи и Деймън,сигурен съм,че или вече си ги срещала или съвсем скоро ще чуеш за тях! - казах с лека насмешка.По принцип винаги познаваха някой от семейството ми.

-Явно съвсем скоро ще чуя за тях!-засмях се аз.И ето,че пак не знаех какво да кажа,сякаш думите ми се губеха някъде.Сякаш имаше нещо,което..исках да знам а не знаех какво е то.Колко сложно бе всичко.
-А ти спогадждаш ли се с тях? Предполагам,че с брат ти сте в по-добри отношения.Имате за какво да си говорите..коли..футбол..жени!-засмях се на последното.

-Не,точно обратното е.С Деймън имаме много ... странни отношения,но по принцип се опитваме да се държим като братя.Колкото до Изи,тя ми е нещо като опора,винаги ми е била любимка! - очудих се колко много информация споделих.Нещо,което не се случваше почти никога.
-На теб липсват ли ти..семейството ти?

-Всъщност..родителите ми починаха преди много години в катастрофа..тогава ми се случиха доста неприятни неща.Предполагам,че имам далечни родинини някъде но..не мога да се появя и да им кажа,здравейте аз съм Марийс и съм на 148 години!Ще бъде малко откачено..добре де много откачено.-засмях се,а после го погледнах сериозно и му казах
-Съжелявам за брат ти,надявам се че това което ви е усложнило отношенията ще бъде забравено..ако има такова нещо разбира се.А колкото до сестра ти..хубаво е да имаш опора до себе си...не мога да си представя какво е да разчиташ нa някой друг.

-Сигурен съм,че ще срещнеш някой човек или може би нещо друго,който да те подкрепя и да е винаги до теб.Някой,с който ще искаш да споделиш вечността! - понякога не знаех от къде ми идват такива думи.Не бях точно типа романтичен мечтател.Вярвах само в себе си и в настоящето.
Слънцето вече започна да се скрива и по небето се появиха златни ивици.Колко жалко,че хората не оценяват тези моменти,докато са си още хора.

-Да..и аз се надявам и то много!Омръзна ми да съм сама и тем подобни.Не си мисли,че се оплаквам или нещо подобно.Просто...когато някой ми каже,че е влюбен аз не му вярвам,за мен любовта е чувство,което идва и си отива,но може би говоря за така защото до сега не съм я срещала а наистина искам.Искам да разбера дали наистина ти идва като гръм от ясно небе и само той или тя е от значание...знаеш за какво говоря!-подсмихнах се аз.
-Ами ти...искаш ли да намериш голяяямата любов?-попитах го любопитна.

-Ами всъщност съм съгласен с теб.Единствения път,в който съм обичал беше докато бях още човек и не мога да си спомня какво беше чувството.Иска ми се да вярвам,че на края на света когато и да е той няма да съм сам - казах и отново се загледах в небето.В далечината вече се виждаха първите бледи звезди.

След като той отмести поглед от мен започнах да мисля за разговорът,погледнах звездите и си помислих,че всичко е тленно.Един ден няма да има никой дори и такива като нас.Аз също не исках да прекарам вечността в самота,само че не знаех къде щеше да ми излезе късмета,дали тук,дали някъде другаде.И аз се загледах в небето.Беше толкова красиво и спокойно.

Приближих се към нея,а тя не спираше да ме гледа.Приближих ръката си към лицето и и пъхнах няколко кичура,които се бяха изпречили на лицето и.А след това я целунах.Продължи само няколко секунди,а после се отдръпнах и станах.
-Извинявай,беше неуместно! - казах и направих няколко крачки

Стоях като закована...той се отдалечи и каза,че било неуместно.Май сега беше мой ред.
-Може би неуместно но не и неприятно!-казах и се усмихнах.Също се изправих и се приближих до него.Не знам какво ми ставаше....това наистина ми се случваше за пъри път.
-Хейй!-хванах го за ръката и допълних.-Няма нужда да се извиняваш!-приблих се по-близо,надявах се,че няма да ме помисли за уличница!

Присвих леко очи и се загледах в нейните.Явно и се е искало да я целуна.
-Май е по-добре да тръгваме,а? - попитах и свалих погледа си надолу.По някаква причина бях нервен или нещо подобно.С моята сила винаги можех да различа чувствата,но в момента не можех да разбера моите.В момента само Луната ни осветяваше и правеше сенките ни да изглеждат зловещи.

-Е,щом така искаш,добре!-казах и се отдалечих.Каква глупачка бях,само защото си говорихме за истински неща си помислих..няма значение.Взех си якето и се наметнах и тръгнах напред.Май трябваше да се прибера час по-скоро.Влязох в колата и го зачаках да дойде и да тръгваме.

Не стана точно така както планирах и изглежда на нея никак не и стана приятно.Знаех,че с тази целувка ще разваля всичко,затова върнах нормалната си сериозна физиономия и се качих в колата.Светнах фаровете и поставих ръце на волана,но не тръгвах-гледах само напред.
-На къде? - попитах

-Остави ме пред кафенето,искам да подишам чуст въздух преди да се пребера.-казах като гледах напред.Той запали колата и потеглихме.Пътувахме в мълчание,но какво ли имахме да си кажем.Облегнах се назад и затворих очи.Когато отново ги отворих все още пътувахме.-Ако искаш го кажи..няма да ти се расърдя!-казах и го погледнах,физиономията му беше неразбираема.
-Кажи,че не е трябвало да ме целуваш и бла бла бла...

» Поляната за пикник